Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.02 09:05 - Гара Враца
Автор: krasimirovara Категория: Други   
Прочетен: 2241 Коментари: 2 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 Гара Враца

 

Враца – градът гара. Не се сещам за този град, но стана дума за шизофреници и беше неизбежно. Интересни типове съм срещала там. Някога ми се налагаше да пътувам често. Лом - София, София - Ямбол, Шумен, Варна и т.н. Тогава копнеех по телепортирането, а сега по влаковете.
Среща 1-ва.
Лом-София
ПВ някой си, който във Враца прави маневра, скрива се по едни „други” релси от гарата, чака там известно време, връща се на гарата и газ към Мездра. Скука, трънките в полето бяха като всички други, а народът във влака умерено досаден.
Среща 2-ра.
Лом-Шумен
ПВ после БВ и УБВ + още някакви.
Няма смяна на влак в Брусарци, а във Враца, йес! Всеки град с гара има особена физиономия, а във Враца не бях слизала. 16ч. и нещо, имам около 32 мин. до следващия влак, бъкано е от хора, запомням им физиономиите, сигурна съм, че ще ги видя пак. По гарите всички се познавали. Скука, само едно семейство, баща с колело и две момчета на колелото, майката след тях се влачи с пълни торби до пръсване, не тежат много, но само що не са се взривили от товар. Гарата е стандартно грозна, по плочките има много разлято кафе, навсякъде петна от кафе, ама и това е нормално. Как човек да носи чанти, телефони, да внимава за всичко около себе си и да крепи от ония кривящи се в ръцете от горещото кафе чаши!?
Среща 3-та.
Шумен-Лом
Пореден влак.
Защо трябва да слизаме и във Враца, бе!? Тъмно е. На гарата няма много хора, виждам жената с големите чанти , дали живее тук, би било гадно, всеки ден на гарата и не отиваш никъде? Бащата го няма, децата са с нея, носят чантите, преиграват, те не изглеждат тежки. Жената спира до мен и ми иска един лев, не й стигал за билет, дадох й, още бях пресен „пътник” и не знаех много работи. Появява се бащата, носи две вафли на децата си, едното изтичва, грабва му ги от ръцете и хуква още по-силно, другото се изстрелва след него, крещят, бащата псува, а майката взима торбите и мудно се скрива с тях зад ъгъла. Идилия. Следващият влак идва, сама съм във вагона.
Среща 4-та.
Бърз влак. Още в София я забелязах. Беше много красиво момиче, червено палто, дебело и още по-дебел черен шал, краката и бяха тънки, черните й дънки съвсем ги изтъняваха, беше рошава и изглеждаше така все едно до сега е плакала. В София реших, че е изпащала някого, когато мина покрай мен. Само дето сега бяхме на студената гара във Враца и я видях как слиза от влака ми. Божествено красива, започнах да я следя, щеше ми се да я огледам, такава жена не се вижда всеки ден, наистина. Взе си кафе, пийна глътка, изплю я, хвърли кафето в коша и запали цигара, нямаше никакъв багаж с нея. Стоеше си на гарата, сгърчена в единия край на ръждива пейка, а пейката преливаше от чантите на някакъв дебел чичко. Влакът ми дойде и настана суматоха, тя скочи рязко и я изгубих от поглед, качих се. Всички пътници слязоха в Лом. Нея я нямаше.
Среща 5-та.
Лом-Шумен
Изнасям упорито вещите си. Два сака, две китайски чанти и една метална щайга, която побира девет големи буркана, майка ми я беше прибрала в черен чувал, който беше зашила така, че приличаше на куфар. Е, не ми беше по-лесно да го нося! Качването и слизането от влаковете с толкова багаж е приключение, мразя ги тия приключения. Успявам да изрина всичко на гарата във Враца, знам че имам някакви си мижави 20 мин. и решавам да оставя наличното си на втори коловоз и да изтичам за кафе, до Шумен ще пътувам дълго и ще вися по още много гари. Кафето е в ръцете ми, които още пулсират от зора с чантите. Чувам крясъци. „Ние сме у Враца, бе! Ле-ле от кога не съм се прибирал! Същия смърдоляк си е тука.” – някакъв висок мъж, млад, небръснат, но пък доста спретнат се насочва към чантите ми с неописуем ентусиазъм. Започвам да се притеснявам за богатството си, спира се пред купчината ми и вика  „Чий е тоя селски куфар тука? Аз имах такъв, същия.” Забързах се, спрях до него и му казах че са мои, погледна ме от високо, засмя се и продължи да крещи, въпреки че бях до него :
- Е, па ти мо
еш ли да ги носиш, ми се не верва? Къде отиваш?
- Шумен. – само това успях да кажа, бях се вцепенила, вече си представях как нарамва тежките ми чанти и си тръгва.
- Аз съм за София, жалко, мо’еше да си пътуваме заедно. – изкрещя отново мъжът, обърна се и влезе в гарата.
Нямах търпение да дойде влака, имах чувството, че чакам часове, стоях като войник до чантите си, обърнала гръб към гарата и приковала поглед напред. Сигурно са ме мислили за луда, ама не аз бях лудата там. До последно го чувах как обяснява нещо на себе си на висок глас.
Среща 6-та.
Не помня в коя посока и с кой влак, но бях във Враца. Сигурно е било към Лом, защото не помня да съм била много натоварена. Питам кондуктора в колко часа ще тръгне влакът, защото има някакво закъснение на влак, който трябвало да мине преди нашия, но понеже чакал друг преди него да мине, се забавил много и сега не се знае кой за къде е. Кондукторът е млад и ми се усмихва дяволито:
- С теб ли ще пътуваме? Стой ми пред очите, като тръгне влакът ще ти кажа. – каза това, затвори си рязко тефтера и тръгна.
На гарата имаше адски много хора, не знаех как да се ориентирам, изобщо не бях сигурна в колко и по какъв начин ще стигна до вкъщи. Ядосах се на кондуктора, явно във Враца хората просто си пътуват, очарователно, като във фантастичен филм, измерения и всякакви същества. Бях изпушила от нерви. Нямах цигари и нямах много пари, но можеше и да е по-зле. Петната от кафе по плочките на гарата ставаха все повече, трайни и упорити следи от пътуването. Кондукторът така и не ми каза нищо, дочух една бабка, че пътува в моята посока, незабелязано се скачих за нея и така се ориентирах, изглеждаше много организирана, вряла и кипяла в пътуванията. Във влака кондукторът ми провери билета съвсем рутинно, даже не ме беше запомнил.
Среща 7-ма.
Към Шумен.
Слизам на гарата във Враца, за пореден път съм се нагърбила с нелеките сакове, в които майка ми е тъпкала разни неща до последно, твърдейки, че аз не мога да ги нося, но в Лом на влака ще ги качи баща ми, а по гарите млади левенти ще ми помагат. Майка ми е права за много работи, но сгреши ли, из основи греши. Ни един левент не се е пресягал към чантите ми, толкова години по гарите, ама това май не говори добро за мене. Във Враца успях да сляза с помощта на един дядо, той кавалерски се хвърли като лъв на купчината ми багаж и сигурно горчиво съжали, щом вдигна първата, видях такова напрежение изписано на лицето му, че ме досрамя, разсърдих се на мама в ума си, за дето ме поставя винаги в такива ситуации. С треперещи крака и нужда от сериозен отдих дядото свали всичките ми чанти. Щях да си почакам доста тоя път. Добрах се до една пейка и седнах да изпуша няколко цигари една след друга. Спря поредният влак, започнаха да слизат пътниците, по едно време чух познат глас. Стреснах се, беше онзи мъж, високият с брадата. Крещеше, да му направят място, скочи като животно от един отворен прозорец на влака, засили се към вратата му и разбута хората, оказа се, че един от слизащите, доста дребен и възрастен се е подхлъзнал, паднал е и е заклещил крака си някак в стълбичките. Всички гледаха тъпо, как  „лудият” издърпва дядото. Разбрах какво се е случило, едва когато човекът мина покрай мен, оставяйки кървава диря след себе си. Лудият (по-късно реших, че това нарицателно му приляга) го гонеше, крещеше му да спре, викаше на хората да се обадят на бърза помощ, а дядото безмълвно влачеше крака си и се правеше, че не чува нищо. Никой наоколо не предприемаше нищо. Не издържах, не знаех какво се случило точно, но зарязах поста си и изтичах към ниския старец и високия мъж. Двамата се втренчиха в мен, сякаш бях третия от тримата глупаци и се включвах за кулминационен номер. Лудият с пъргав скок се отдръпна от стареца, а щом бях достатъчно близо до дядото, още преди да успея да му кажа нещо със съвсем тих глас, като на много възрастен човек, какъвто чак не беше, ми каза:
- Не ме боли, а сега се прибирам. – обърна се и тръгна бавно.
Лудият ме приближи, а старецът се отдалечаваше. Протегна ръка и крещейки си каза името. Данчо. Малкият Данчо.
- Радвам се. – отговорих любезно и побързах да се махна.
- До Мездра ще си пътуваме заедно, после ти трябва да слезеш. – крещеше и вървеше зад гърба ми. Много исках да говоря с него, но не смеех. Уж никой не го забелязваше, но цялата гара кънтеше след всяка негова дума, знаех че се преструват, та тай им вади очите! А сега, всички ще се вторачат в мен, без да им личи, щяха да си мислят – „Лудият говори с онази, тя сигурно е луда като него! Двама луди стоят и си говорят на гарата.”
Седнах до чантите си, Лудият седна до мен, мълчеше и си чоплеше джобовете на якето, усещах как се кани да изкрещи нещо. Не издържа дълго.
- От Лом ли си? – поредният изкрещян въпрос, повдигна си веждата на лявото око и зачака отговорът ми.
- Познаваш ли ме? – почти прошепнах.
- Не, но дойде с ломския влак предния път. – кресна и се огледа подозрително около себе си.
– Пак си с много чанти, как ще стигнеш до Шумен не знам.- имах чувството, че се опитва да реши проблема с количеството ми ръчен багаж, отново се ядосах на мама.
- Познаваш ли, Нора? – изкрещя в ухото ми. – не може да не я познаваш, всички я познават, израснали сме заедно. Бях влюбен в нея, обичахме я, цялата компания я искаше. Норчето, хм, познаваш я, нали?
- Да. – отговорих още по-тихо от предния път.
Това беше самата истина. Познавах Нора.
- Знаех си, ти изобщо не приличаш на нея. – изкрещя го докато ставаше от пейката. – Така не те виждам добре. – поясни и клекна срещу мен. - Ще ти помогна с чантите. Майка ми е от Враца, аз живея в София, карат ме да идвам всеки ден. Представяш ли си, всеки ден с влаковете! Подписвам се тук, за да знаят, че съм сериозен. Не само за това, а и че не взимам познай какво? Няма да познаеш. Наркотици. Много знаят те от един подпис. Ама аз не взимам. Вярваш ли ми?
- Може да се каже. – това му отговорих.
Говорителят над главите ни започна да пращи, обявиха влака ми. Лудият се стресна. Грабна ми чантите и ги качи в най-близкия вагон, следвах го покорно, знаех, че не е опасен. Влакът беше претъпкан, спря щом намери едно място в цялата блъсканица от хора.
- Сядай! – изкрещя.
Всичките ми неща останаха с него в коридора. Мина проверяващият и продупчи билетите, Лудият се направи, че му дупчат сърцето, намръщи се и ме попита защо не се смея, а аз само вдигнах рамене. Той млъкна, двамата правехме едно и също, слушахме влака и гледахме гарата в далечината. На Мездра ми свали чантите, бръкна в джоба си и извади смачкано листче.
- Написал съм ти номера на майка ми, аз нямам телефон, обади се щом пак дойдеш, ще те чакам във Враца, така е по-мистериозно! – намигна ми, качи се на влака и се подаде от прозореца – Няма да скоча, спокойно, само ще ти махна, като по филмите.
    Скоро след това спря да ми се налага да пътувам толкова често. Никога не дръзнах да набера номера, който ми даде и никога не го срещнах отново. Сигурна съм обаче, че всяка гара си има поне един луд, там е и чака.

 




Гласувай:
2
1



Следващ постинг

1. 4udovi6teto - Браво!
23.02 09:36
Много е хубаво.
Напомни ми тъжните пиянски влакове на Венедикт Ерофеев.
Благодаря.
Чу
цитирай
2. iosefbav - .....
23.02 23:46
Който каже, че влаковете на Ерофеев са нещо тъжно, значи никога не е чел наистина Москва.Петушки.....)))))
Историята е такава. Понеже нямат къде да живеят обширна група интелектуалци спи вечер във влаковите вагони в депото. Вечер, от скука, си устройват представления, като рецитират и играят пиеси на Тургенев и прочее упадъчи елементи. Сутрин, когато се събудят, играят следната игра - започват да рецитират на глас Ахматова или Цветаева. Който първи сгреши - отива първи до магазина за първия алкохол през деня!

Венедикт Ерофеев е една наистина светла душа! И... Няма как да бъде обиден дори с грам нечестива тъга!)))
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: krasimirovara
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2681
Постинги: 3
Коментари: 2
Гласове: 6
Архив
Календар
«  Юли, 2017  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31