Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.07 23:31 - ТИ
Автор: krasimirovara Категория: Лични дневници   
Прочетен: 89 Коментари: 0 Гласове:
0



 Трябва да си едно, разбираш ли, трябва да си едно!  Ти си едно, едно, ти си Ти.  Реших, че трябва да имам гадже, щото се влюбвам от малка, май тъкмо започвах училище, точно тогава беше, баща ми ме закара с белия москвич. Бях спретната, носех цветя за учителката и мигах много бавно, защото така се мига, когато се правиш на принцеса, не Снежанка, Пепеляшка и т.н. за тях вече бях твърде голяма.  Бях истинска! Бях.  В малкото училище, ама наистина малко, имаше само две момчета и само едното беше по-голямо от мен. Доста тъпо. Калоян беше едро и ниско хлапе (описвам по спомен от преди 20 години) беше сърдит и ревлив, лигавеше се и ме дразнеше. Мирослав беше висок и слаб, правеше бели, препарираше пеперуди и беше в четвърти клас. Биех се и с двамата, те знаеха, че мразя да ям жълтъка на яйцата, вадеха го от сандвичите и ме гонеха по двора за да си го изям.  Крещяха: „Яж, Ралице, това е хубав жълтък, вкусен, изяждай го веднага!” Аз се разплаквах и ги ритах, и удрях, колкото силите ми позволяваха.  Изобщо не виждаха колко съм специална и аз спрях да им мигам бавно. Ти ще ме научи да препарирам буболечки, а Ти ще е първото момче, което ще целуна по бузата, защото има  рожден ден и аз съм поканена за първи път на рожден ден. Майка ми каза, че трябва да го поздравя, да му подам подаръка и да го целуна по бузата. Щом усети на къде отиват нещата, Ти погледна към небето, изплези език като куче, престори се, че тялото му се тресе и аз в този момент го целунах. Съсипа ми целувката, смотаняк! Сбърчих нос, изръмжах в лицето му, ритнах го и влязох да си избера сандвич. Ти беше началото.  Във втори клас вече бях в друго училище, там имаше много момчета, не знаех кое да си избера, не се правех на принцеса, защото ми беше станало ясно, че не се приема добре, всъщност не се приема никак.  Започнах да се бия с тях, дразнех се неоснователно, правех се на заета, само някой да ме заговори и го почвах с шутове и юмруци. Учителките ме наказваха, но понеже разполагах с най-добрите оценки в класа, не бяха твърде строги. Стефан Василев беше най-умното момче, което познавах за онова време. Беше последователен в знанията си ученик, не му пукаше дали ще има контролно или ще го изпитат. Прекрасен индивид. Започнах да се състезавам с него, ако аз обаче имах 6, той имаше 6+.  Написах любовни писма до всички момчета от класа, подписах ги – От Тайна Обожателка (Ралица). Майка ми ги намери в една тетрадка, смя ми се, после ми се скара, не се правело така. Каза ми да ги препиша без пояснението в скобите. Преписах и в един от часовете, хвърлих бележката на Стефан Василев, той я взе, погледна ме укорително, учителката щеше да мрънка за бележките в час. Разгърна я. Прочете я.  Изчерви се. После я скъса на малки парченца, съвсем  тихичко и  безизразно, наситни я до противност и я остави под чина си без да ме погледне. Ти, нищожество, зубър противен.Ти е всички мъже взети заедно. Ти е ти. Никога не се повдигна въпросът за тази бележка, все едно никога не я е имало. Ти ме научи да знам, че мъжете са страхливи.  Влюбих се в Марио, той беше кретен, той беше глупак и учителката го караше да седи на чина до мен, за да внимава повече, за да схваща чрез мен уроците.  Ти ме милваше тайно, Ти ме прегръщаше и искаше да бъдем гаджета, а аз предпочитах да не сме, защото не знаех какво точно ще го правя, Ти беше прекалено непредвидим, не го искам. Това се повтаряше, повтаряше, повтаряше.  В шести клас имах гадже – Венци. Не знам как се случи, аз бях на 11, а той на 16. Тогава Марио вече не ме харесваше, не си падаше по мен никак, спъваше ме, блъскаше ме , беше груб и се заяждаше.  Мразех Марио. Венци беше тъпанар, доста по- голям от мен на години и доста по-тъп  от Марио. Ние бяхме гаджета защото стояхме един до друг в автобуса и си държахме ръцете понякога.  Ти беше задръстенякът, който ме научи да съм дръзка, направи ме много смела, защото нямаше капка смелост. Целунах го по устните, само веднъж, много неочаквано, много тъпо, нескопосано, все едно по бузата, но по устните. Май го обичах, защото коремът ми се свиваше все едно съм хваната на местопрестъпление.  Бранко. Ти беше страхотен целувач. Аз бях в девети клас, все така имах шестици, но понякога, за да съм готина, имах и слаби оценки. Баща ми ме спукваше от бой.   Не обичах Бранко, аз бях на 14, а той на 19. Прекалено голям, искаше да правим секс. Това беше тъпо. Всяко междучасие се целувахме някъде, не си отлепяхме устите, прегръщахме се и се пускахме щом бие звънеца. Ти ме караше да бягаме от часовете, да ходим в бара до училище, да пием кафе и да се натискаме.  Баща ми не ме пускаше никъде, не излизах от вкъщи, на училище и обратно, всеки ден, всеки ден, 12 години – всеки ден. Ти завършва училище, училищен бал, всеки си кани дама. Края на годината наближава и не знам дали ще се видим отново с Ти. Аз не мога да съм му дама, Ти иска от мен това, но аз му отказвам по мои си причини, не му казвам, че няма да ме пуснат. Ти ми се сърди, после ми прощава. В нощта на този бал аз плача вкъщи, той прави секс с бившата си приятелка, която също завършва, те са в един клас, те са на един бал. Ти прави секс с нея. Аз никога не съм правила секс.  Мразя го.  След няколко дни се виждаме в училище, той иска да ме прегърне, знае че знам, извинява се. Излязохме от двора за да пушим на оградата. Оправдава се, че му се правело секс, ако аз съм правела секс с него нямало да погледне друга, дори да се съблечала гола и да вървяла до него, кълне се, моли ме да му повярвам.  Не му повярвах, нарекох го идиот, обидих го всякак, казах му, че бившата му е тъпа, той се съгласи, после се съгласи, че и той е тъп. Накрая се ядоса, нарече ме овца и ме попита какво искам. Остави ме на мира, Ти! Ти си едно, ти си цялото всичко, ти си Ти! Аз бях много хубава. Аз бях малка и секси. Погледнах го злобно, много злобно, качих се на оградата, разперих ръце. Поех дълбоко въздух. Усмихнах се. Скочих рязко. Обърнах се. Оплезих му се и влязох в училище. По стълбите на втория етаж срещнах Ивелин, съученик на Ти. Разминахме се, викнах след него: Кажи му, кажи му, кажи му, че не ми пука и… и… и… (присвих очи) майната му! Ивелин се върна към мен. „Извинявай, Рали!” Каза ми,  че знаел, но не можел да ми каже, той му бил приятел, а аз съм била свястно момиче, той си бил такъв, ама сама трябвало да го разбера. Опулих се, вдишах и казах: „Нали запомни, кажи му, че съм казала, че не ми пука и майната му!”  Годината свърши, последният ден Ивелин ме изпрати до автобуса, усмихна ми се и ми пожела да не мисля за тъпотии това лято (имаше предвид Бранимир).  Вече бях десети клас, Ивелин изненадващо записал тринадесети. Зарадвах се да го видя. Всяко междучасие бяхме заедно, пушехме и се хилехме за всичко, на всички. Ти беше красив, Ти беше върхът, Ти беше. Обичам те, Ти. Целунахме се и това беше най-страхотната учебна година на този свят, завинаги. Форевър. Продължи вечно, много, още продължава. Ти е истински.  Баща ми ме видя с него. Видял ни как се целуваме на оградата. Преби ме щом се прибрах от училище.  „Ще се жениш ли, Ралице, а?” Удряше и крещеше, а аз мълчах и го гледах в очите, мислеше си, че не удря достатъчно силно. „Кажи, ма, боклук? Не ме гледай така, че ти строшим кокалите. Я че те опрайм, че се научиш ти, знаеш ли какво е руски бой? Не ме гледай, не ме гледай, ма! Че се жениш ли?” Държах шепите си пред носа и устата, защото от тях течеше кръв, не искам да плискам кръвта си навсякъде, продължавах да го гледам. Всеки удар беше по-гаден от предния, по-силен, по-яростен, а аз все по-малко усещах болка. Повече гняв.  Повече. Пеех от гняв. Пеех си песен, наум, разбира се, не спирах да гледам баща си в очите.  Everything  I know and anywhere I go. It gets hard but it won"t take away my love. And when the last one falls, when it"s all said and done. It gets hard but it won"t take away my love. Майка ми плачеше, плачеше защото си мислеше, че много ме бият, аз не плачех. Тя плачеше за детето си, аз нямаше защо да плача. Тогава можех да бъда силна.  Ти видя, разбра, че баща ми ме е удрял, разбра, че не е било леко. Опитах се да му обясня, че не ме интересува баща ми. Ти беше уплашен, уплашен за мен.  Разплаках се, не можех да направя повече. Виждахме се само в училище, аз бях малка и красива, аз учех здраво, аз бях влюбена в най-готиното момче на света, а Ти ме обичаше.  Продължихме така, правехме се, че всичко ще мине, а знаехме, че няма. Годината свърши, Ти трябваше да замине. Започна работа в София, там живееха родителите му. Далече. Цяло лято си говорихме тайно по телефона.  Когато започна следващата учебна година Ти започна да идва, виждахме се веднъж в месеца за ден-два, само докато съм на училище.  Един ден, един ден ще се оправи всичко, ще имаме деца, ще пораснем с тях, ще пораснат с нас. Ще сме най-готините родители, на всичките ни неродени деца.Тогава, може би ще правим секс.   Ти ме помоли да отида при него, ще завърша училище там, ще се грижим един за друг. Семейството му нямало да има нищо против, той им казал за мен. Баща му щял да дойде днес да се видим, всъщност, вече бил тук, спрял е колата си на улицата, само трябва да изляза на двора и да подам ръката си. Просто е. „Дай ръката си, Ралице!”  „Събирай си нещата! Не си ги събирай, ела без нещата си! Ще имаш всичко, ще имаш каквото поискаш. Искаш да си студентка, нали, ще учиш в София! Всичко ще е каквото искаме.”  Баща му си тръгна.  Ти не разбираше. Ти не! Не, Ти! Няма. Нещата стават много сложни. Не намисаме никого, разбираш ли, няма да намисаме никого. Баща ми няма да го позволи, аз не съм пълнолетна, ще ни убие. Ще ме убие. Не мога да замеся семейстото ти, Ти! Заради теб, тръгни си, Ти, заради мен,  тръгни си! Махай се. Не искам да съм студентка в София, не искам нищо, не те искам. Ти си ти, единственият човек, който съм обичала истински, заради себе си съм те обичала, заради само себе си! Не искам да те виждам повече.  Ти държеше ръцете ми, аз държах ръцете му. Плачехме и не се пускахме.  Казах му, че не го обичам. Казах му, че не ми пука за него, майната му! (това не трябваше да го казвам, но го казах) Плачехме, той не ми вярваше. Аз трябваше да тръгвам, по последен план щяхме да се видим след няколко седмици, но сегашното разделяне  изключваше всякаква възможност да се видим отново. Ти беше безсилен. Аз не исках да го слушам повече. Тръгнах, вървеше след мен. „Рали, Рали!” И двамата плачехме.  Известно време не му вдигах телефона, пишеше ми смс-и, не му отговарях. Ти беше станал сериозен. Приемаше всичко. Щял да ме чака, колкото е необходимо, нека да завърша, нямало да бързаме с нищо, имаме много време. Времето е наше. Никой няма да ни го вземе. Просто си липсваме, страдаме от недостиг един към друг. Липсвам му, по дяволите.  Обадих му се, плаках, плаках сто пъти повече.   Ти плачеше от радост, аз плачех по телефона от любов. Каза, че ще дойде за последно, нямало да може да идва повече, станало нещо, ще ми каже когато се видим.  Не ми пукаше какво се е случило, имаме време да се справим с всичко.  Междувременно баща ми ме пребиваше, периодично. Същия бой, същите въпроси, знаеше че не се виждаме, усещаше, че не съм съвсем щастлива. Мислеше, че ме е победил, но ме биеше заради миналото и за да си знам за в бъдеще. Презапасяваше ме с бой. Аз все така понасях изблиците му, държах шепи пред лицето си, а той удряше все по-силно. Майка ми плачеше.  Аз гледах баща си в очите. Пеех си.  Everything I know and anywhere I go. It gets hard but it won"t take away my love. And when the last one falls, when it"s all said and done. It gets hard but it won"t take away my love. Видяхме се, Ти дойде в училище. Греехме от щастие. Каза ми, че получил повиквателна, трябвало да влезе в казармата, не било чак толкова лошо, докато аз завърша училище Ти щял да излезе и без това нямаме други планове.  Прегърнах го, обещахме си никога да не се разделяме повече, макар на практика да бяхме винаги разделени. Ти влезе в казармата, чувахме се по телефона, времето минаваше.   Един ден се прибрах от  училище и баща ми започна да ме удря още щом ме видя. Не разбрах всичко, крещеше ужасно. Удряше ме с юмруци, паднах на земята, болеше адски. Не виждах нищо. Лицето ми беше в кръв. Устата ми беше разкривена. Не знаех с какво ме удря, после видях, че е счупил някаква дървена летвичка на две за да не му е прекалено дълга и е посинил тялото ми с по-удобната част.  Болката утихнаха след няколко секунди, чувах само крясъците на баща си. Удар. „Ще се жениш ли?” Пак удар. „Отговарай, мама ти да еба, смърдоляк!” Удар, два, три. „До кога, че се разправям с тебе!” Удар.  Бащата на Ивелин споделил на свой приятел, който казал на друг,  така до ушите на баща ми стигнал слухът, че дъщеря му е гадже на сина на някой си. Баща ми беше съвсем наясно. Този път прекали с боя. Прекали с всичко. Тялото ми миришеше на прясно месо, лицето ми беше в синини, не можех да дишам, защото носът ми беше деформиран. Удари ме с юмрук в лицето, прехапах устните си, зъбите ми се врязаха в бузите, челюстта ми се размести. Едва се държах на краката си. Главата ми беше наведена, не усещах болка. Гледах баща си, до колкото можех да го фокусирам след ударите и мълчах. Мислех си: „Тати, спри! Спри, тати!” Стоях с полуотворени устни, не можех да затворя правилно устата си. Баща ми ме блъсна, ударих се в стената на коридора и паднах.  Той излезе, запали колата и се прибра късно вечерта, вече си бях легнала. Цяла нощ не спах, майка ми идваше тайно до леглото: „Добре ли си, Ралче, обичам те, да не ти пука, обичам те! Да си гледа работата.”, „Обичам те, благодаря ти, мамо, обичам те”, „Лека нощ, мъхеста буболечке!” Най-невероятната жена на света и е моя майка, и я обичам като вселена, която постоянно расте. Татко вярва, че ме пази, татко вярва, че прави добрина. Ивелин не разбра, не му казах нищо. Таня (най-добрата ми приятелка) ме помоли да се спра, каза ми да си намеря някое друго гадже, обясняваше ми как Ивелин си „живее живота”, че не му пука, че се заблуждаваме, че той не ме чака, както е обещал. Знаех, че Таня не си вярва, но се опитва да ми спести още неприятности. После се замислих за това, че Ивелин може да има всичко, ако няма мен, може да има жена и деца, може да има дом, любов, а не смърдяща на кръв, пребита и непълнолетна страхливка. Разказваше ми по телефона, представял си, че се прибира в квартирата и аз му отварям вратата, усмихната и щастлива, че го прегръщам и той заспива до мен, това осмисляло дните му, но мен ме простреля като стрела в сърцето. Аз имам години изгнание, преди да имам и най-малък шанс да променя живота си. Прости ми, Ти! Прости ми, отивам си. Обичам те повече, повече. Измислих си някаква причина, не си спомням какво му казах, но го казах с най-гадния тон на света, измислих защо не искам да го чувам и виждам повече, докато говорехме по телефона. Обадих му се в час по физическо, бях в училище. След като затворих телефона се почувствах освободена, усмихнах се и даже се разсмях с глас. След няколко часа бях вкъщи, плаках като луда, не можех да се успокоя и повече не му се обадих,  никога. Ходех на училище като призрак, не бях на себе си, не ме интересуваше нищо, плачех по цяла вечер и по цял ден, не ядях и спях малко. Баща ми крещеше, случваше се да ме удари отново, аз мълчах и го гледах в очите, спрях да плача. Чаках. Чаках да се махна и да започна всичко наново. Другаде, аз друга!  Минаха години, аз не станах друга. Сменях често гаджетата си, правех секс с тях, живеех на квартира, работех и се мъчех да уча, бях студентка, не ме интересуваше бъдещето, исках да живея сега, да дишам. Ако истинската любов идва веднъж в живота, защо сега да се преструвам, че ми предстои. Не чаках нищо, бързах, да порасна, да науча, всичко. Влюбвах се, но вече никога не срещнах човек, който беше себе си, които остана непроменен и съвършен. Каквото и да исках от Ивелин, каквото и да трябваше да се случи между нас, той с такава лекота успяваше да се справи, приемаше всякакви образи и ги събираше в едно, сякаш бяха един – него. Войник, не обичаше  да чете книги, не четеше книги,  но ме караше да му разказвам какво чета, слушаше с такова увлечение, че оставах без думи. Световете ни се допълваха, а бяхме на различни полюси, свързани само от чистата и истинска любов.  Благодаря, Ти! Благодаря, че ме научи да съм себе си! Така станах Ралицата, която винаги съм била, благодаря!  Нищо не може да ми отнеме това.   



Гласувай:
0
0



Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: krasimirovara
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2946
Постинги: 3
Коментари: 2
Гласове: 6
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930