Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.05 00:51 - Трети ред
Автор: krasimirovara Категория: Лични дневници   
Прочетен: 205 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 30.05 00:57


  

"И ето, погребал

в тъга непобедна

надежди и младост

в безрадостен склеп -

аз гасна, аз гасна

с утеха последна -

на спомена в здрача

и плача за теб."

Дебелянов

               


Стискам билета. Стискам   гърлото си. Ще те намеря и с ръцете ти ще извия врата на всяко нещастие. Ще запълня всяка седалка на третия ред, ще запълня цялата зала. Ще съм дете, като в песните и всичко ще бъде пред очите ми, нищо няма да е загубено. С годините не трупам мъдрост, трупам тъгите си и те ме задушават в дълбоката старост на зениците, които плуват в сълзи.

Държа билета в ръцете си, търся те с него, като с детектор, смея се глупаво, не мога да спра, не ме бива в това, говоря несвързано, дишам, а ми се плаче...

***

 Не исках да ходя никъде. В таксито звучеше някаква тъпа песен, седях на задната седалка и закъснявях. Имам само една приятелка, на която можех да се обадя и го направих. Само една и тя не можеше да дойде. Имах два билета, а отивах сама.  "Дебелянов и ангелите". Сетих се за една мацка, звъннах ѝ, тя отказа категорично. Писах на колега от офиса, нямаше го. Появи се все пак в последния момент за да каже, че няма да успее. Логично.  Кой, Ралице, кой хуква на театър, влиза три минути преди старта на представлението, сяда в края на трети ред, на първо, вместо на трето място и не мига за да не прелеят разреваните му очи?! Защо, Ралице, си ти?  Държа двата билета, единият е минал контрола, другият не е моят. Другият е на някого, когото нямах, на присъствието, което ми липсваше с тежестта на всичкия издишан въздух на света, събран в една въздишка, не виждах Другия, само държах билета му в ръцете си. Можеше да е всеки, даже се взирах в хората по улицата, опитвах се да отгатна, кой би искал да бъде на трети ред, да се усмихне и да гледа, да вижда каквото и аз. Не познах никого и излъгах себе си, че не влизам сама. Влязох толкова сама, че нямаше никакво значение, че може би, само мястото до мен беше празно, за мен празно беше всичко. Паметник на човешката самота - билет за театрално представление и празна седалка. Светлините угаснаха. Сянка се появи на сцената, вървеше, говореше, а аз плачех в тъмното за себе си. Докато нищеха живота, безумно добрите актьори, вадеха от душите си последни дихания, улавяха ги във въздуха и ги пускаха отново, аз се давех в празното място до себе си и пищях без никакъв звук. Те се сбогуваха с живота и смъртта, протягаха ръце към публиката, гмуркаха се в нея и я разнищваха, аз не мигах, от очите ми течаха сълзи, като в приказките - едри и една след друга, стичаха се по брадичката ми, по гърдите, мокреха корема ми, боляха ме и с тънките си лентички дълбаеха лицето ми, мъчех се да ги спра, но не беше възможно. Имах чувството, че надебелялото ми тяло е само сълзи. Литри сълзи, литри нещастие, литри жажда за смърт. Не исках да дищам, но не можех да спра.  Два билета за театър - единият не бях аз, той беше цял и не беше тук, той можеше да е всеки, но беше никой, другият билет бях аз, този, чийто ъгъл беше скъсан, с който повече не можеше да се направи нищо, освен сега, точно сега, да се изгледа спектакълът. Час и половина в ада на самотата си, докато наблюдавам как ангелите умират отново и отново, без да могат да се приберат в домовете си, без да искат смъртта, толкова не искат и живота, но друго нямат. Нямам нито едното, нито другото. 
***
- Два билета за представлението, моля!
  - Заповядайте, приятно гледане.
- Благодаря, хубава да е вашата вечер. 
  - Хубава да е твоята смърт, момиче.
***
Задавих се с плача си, закашлях, смалявах се все повече, беше ми зле и не можех да дишам.  Очите ми улавяха всичко, но не можех да го приема, не исках да се моля на богове, мълчах и не виках никого, желаех смърт, желаех време за да запомня името си, повтарях си: "Ралице! Ралице!", човек без име не бивало да умира. Не исках да съм сама в тъмното, не го  исках до себе си. Глупавата седалка, глупавата ледена пещера, която се събираше на трето място, трети ред. Нямах друго. Какво имах, всъщност?! Живот под наем, няма къде да ида, няма на кого да кажа, нямам себе си, защото съм досадна във всяка вътрешност. Мълча, когато съм щастлива, когато съм нещастна, когато искам да спра - засилвам се и не намирам мястото си, не е никъде, не е моето, сама съм и не спирам да се движа, целта се измества, загубила съм, вече не се опитвам да се движа, опитвам се да спра, но да спра става все по-невъзможно, аз все по-уморена. Инерция.  
***
Крепя те в небето над главата си, а ти се срутваш, смазваш ме и тежиш като дървен кръст на рамете ми.  Дяволи се впиват в гърлото ми. Наблюдавам отстрани как ме оглозгват. Крия се, треперя в тъмната празнота на седалката до себе си.

БОГОВЕ НЕ СЪЩЕСТВУВАТ.
 НЯКОЙ ЧУВА ЛИ МЕ? 



   



Гласувай:
2
0



Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: krasimirovara
Категория: Лични дневници
Прочетен: 3845
Постинги: 4
Коментари: 2
Гласове: 7
Архив
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031